Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.01.2011 21:01 - Как се научаваме да живеем
Автор: relentlesswar Категория: Други   
Прочетен: 1828 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 02.01.2011 21:02


- Майната ти. - ядосано отсякох аз.

Той ме изгледа съвсем кротко. Направо разяряващо кротко, всъщност.

- Цигара? - ръката му се протегна изящно.

- Шибана отрова, нищо повече. Отказвам.

- Всичко в живота ти, и не само твоя, е отрова. За земята, де. И за самия теб и самите тях. - присви рамене той. - Но както кажеш.

- Да не съм в часа на ефира по екологически социализъм?

Мълчание.

- Чувствам се като него.

Още по-кротък поглед при тези думи, последван от естествено последвал кротък въпрос.

- Кого?

- Е, знаеш. Онзи.

Той поглади брадата.

- Понякога искам да счупя сферата, знаеш ли. - продължих разсъдливо аз, вече малко по-хладен и трезв. - Да бъда някой друг, ама пълнокръвно. Да не нося това, което нося сега като задължение към всички мои близки. Да нямам рамката на действия, които мога да си позволя. Да...

Шамарът накара врата ми да изпука. Струйка кръв потече от дясното ъгълче на устата ми. Мамка му и удар.

- Да...?

- Забравих. Защо по дяволите го направи?

- Защото забравяш. Лесно е да си някого друг, когато ти искаш да правиш ударите и скимванията. Но когато ударите попадат върху теб забравяш. И не искаш.

Отворих уста да кажа нещо несъмнено мъдро, когато получих не шамар, а страховит юмрук. Челюстта ми сякаш се пренареди за няколко мига и после пак се върна на мястото си. Болеше.

- Майната ти!

- Забравяш. Спомни си.

Още един. И трети. Четвърти. По едно време имах чувството, че лицето ми вече е кръвна маска на неразбиране, сконфузност и безсилие. След всеки удар обаче си спомнях малко по малко. Накрая той се усмихна. На вратата се почука.

- За теб е. - каза той, когато жената влезе.

Всичко се пропука и в мен се вля смесица от възхита, неверие, сексуално желание и какво ли още не (все още под фасадата на едно разбито и помляно лице). Предполагам така става, когато идеалите ни за нещо слизат на земята и ги виждаме в една стая с нас.

Тя ми се усмихна и ме погледна със страст в очите. Мамка му.

Взех най-близкия пепелник и с все сила го метнах по нея. Тя се разпадна и пепелникът удари затворената врата с глухата мелодия на стъкло, забило се във висококачествена черешова дървесина.

Заплаках. Сълзите се смиха с кръвта на лицето и сигурно се е получила някаква ужасяваща смесица. Не виждах и не усещах нищо. Мамка му.

- Ето, че се научаваш.

През цялата мъгла на сълзите улових движението му из стаята, като кръжаща птица, целенасочена.

- Майната ти. - речникът ми май се беше изчерпал тотално за днес.

- Преди да искаш да си друг, разбери хубаво кой си ти. Това не си ти и го знаеш. Но не искаш да повярваш. Не искаш да си спомниш. Всичките ти идеали са смешни. За да станеш ти, трябва да си спомниш! Няма място за нея тук и си го спомни - затова метна пепелника върху й. Никога няма да има място. В този свят не ти нанасяш ударите, а ударите са нанесени по теб. Спомни си го. Не става дума само за нея или за него. Чувстваа се като него, защото си слаб. А той се е намерил някак, защото си е спомнил.

- Майнататимайнататимайнатати. - общо-взето нямаше какво друго да му кажа, пък и устните ми бяха толкова изтръпнали, че беше някак логично да повтарям едно и също до откат. Болеше по-малко като звуците бяха идентични.

Пепелникът дойде сякаш от нищото и ме удари точно в слепоочието. Докато загубвах съзнание, си представих тъмна река, в която всеки е намерил себе си и всички плуваме. И се смеем. И аз съм този, който наистина съм и с тези, които наистина са. Наивна работа.

 

После мракът ме взе.

image




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: relentlesswar
Категория: Други
Прочетен: 177804
Постинги: 103
Коментари: 155
Гласове: 104
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031