Сняг

"Застанал на ръба на света
от мраза в сърцето взимам
хвърлям скреж по склоновете
и снежинките хапят душите."

Очите са изморени
и в поглед чернота грее
като човешкото сърце
на нозе от промени
що като тих въглен тлее
замръзнал посред лято.

Долу, в равнината
не щастие вирее,
а отчаяние неземно.
Опрени за разстрел -
мои сестри и мои братя
отново осъдени умират.

И угнетени ръце веят
а окови от сняг
блестят им по краката.
С изтръгнат глас пеят
възпяват падналия мрак
и с кръв напояват земята.

А Майката отвръща
с тътен глух и безплътен
ядосана, бясна
- така вездесъща
телата помита в скреж
и звучи тътен, тътен, тътен.

Очите са изморени
в сърце мракът блести
по пътеката ходя
и по рубинени сълзи
задъхан, хъхрещ, заснежен
стигам до моите братя и сестри.

И умираме единни в този ден.