Виелица

От гробищата
над полята мъртви
глух стон изстена
и виелица захвана
като рана
в хълбок на пес продрана
като бял звяр разярена.

Зашиба с писък
и ноктите си вкопчи
с триумф ветровит;
във снежен плисък
изгни хорското животче
заринат
плътски-бледен щит.

И стихна небето
над града на мъртвите души;
закапаха сълзите.
Белотата на полето
погълна мечтите
и в мор просяк до
богаташа остави да лежи.

Над кръстове господни
изгря най-жаркото слънце.
Разпети мартенски ден
де буря, в глад
- за себеподобни;
звяр зимно устремен
животите ни в кръв взе.